Червената шапчица си ходила из гората

Червената шапчица си ходила из гората и видяла срещу нея да върви едно дребно и грозно джудже, влачещо огромен куфар.
– Какво носиш в тоя куфар, джудже?
– Нося диви х*йчета!
– Какво е това?
– Ти какво, диви х*йчета не си ли виждала?
– Не съм, покажи ми ги!
Отворило джуджето куфара, а вътре било пълно с мърдащи диви х*йчета. Полюбопитствала Червената шапчицата за какво служат, а джуджето затворило куфара, дръпнало Шапчицата настрани и възпитано и обяснило.
– Като кажеш люляк, то почва да те е*е. Като кажеш круша, то спира. Червената шапчица измолила едно х*йче за нея и подсвирквайки си из гората, продължила по пътя към баба си. По някое време решила да го изпробва. Казала люляк… и голям КЕФ, казала КРУША и х*йчето спряло. Люляк – круша – люляк – круша -люляк… и се спънала в един камък и забравила думата за спиране. Ами сега! Вървяла си тя към баба си, но вече не и било никак готино и сълзи течали от очите и. Влязла тя при баба си и още от прага извикала:
– Бабо, кажи ЛЮЛЯК!
Бабата казала “люляк” и на стари години й се натресло нещо дето не е и очаквала. Легнала бабата да мре, а в това време влязъл Кумчо Вълчо.
– Бабо, ще те ЯМ!
– Кажи първо “люляк” и после ме прави каквото искаш.
Казал Вълчо думата и му се отяло, х*йчето го почнало здраво. Хукнал той из гората и насреща му Ловецът. Хукнал Вълчо към Ловеца.
– Кажи “люляк” и ме застреляй! Моля ТЕ!
Ловецът го погледнал учудено, но казал люляк. Забравил и пушка, и вълк. Ходил като замаян из гората, блъскал се в дърветата и накрая седнал в един поток. Три дни седял там, но накрая успял да удави х*йчето. Вървял си Ловецът из гората и всичко го боляло. Целият свят му бил крив. По едно време, насреща му се появило едно дребно и грозно джудже, което влачело един огромен куфар.
– КАКВО НОСИШ В ТОЗИ КУФАР, ГРОЗНИК? – изръмжал Ловецът.
– Нося диви х*йчета.
– Я дай да ги видя!
Отворило джуджето куфара, а Ловецът се навел, погледнал и извикал уплашено.
– Я, ЛЮЛЯЦИ!